Нощ в гората

Случи се да пренощувам

с група дървари в гората,

огънят силно бушуваше,

тихо шумеше реката.

Докато дружно вечеряхме,

клоните в огъня пукаха,

а пък на мен ми се струваше,

че тайнствено си шушукат.

Че си припомнят отколе

притчи за вехти войводи,

що със дружини са бродили

в тези букаци вековни.

И завървяха легендите

за стоте ни войводи,

как те със храбри левенти

турските хайти са гонили.

Пукали пушки и бляскали

острите ятагани,

даже насън са се стряскали

грозните ни душмани.

Кой от кого по-юначен бил

започват да се препират -

дали Инджето или Момчил,

спомените напират.

Петко войвода, Страхил, Караджата -

кой от кого по-безстрашен,

няма ги, горест владее гората,

пада край огъня здрачът.

Где са сега тези горди юнаци,

та да ни вдъхнат надежди

и по дърветата своите знаци

огнени да изрежат.

Вятър полъхна и пръсна искрите,

символ на вечно движение,

може  би пак ще изгреят звездите,

будещи вдъхновение.

Вече високо възпрял се е месецът,

време е за почивка.

Сънят е извършил странна смесица

с мислите под завивката.

Левски мечтае за свята Република,

броди от къща на къща.

Ту е самотен, ту е сред публика -

в паметник се превръща.

Лудо препуска на коня Бенковски,

Ботев превзема Радецки,

знаме зелено развява Раковски,

чувам бунтовните песни.

А във Батак догоряват огнищата

в черквите осквернени

и към Балкана поемат вървищата

кървави, но несломени.

И опълченците пазят с телата си

тънката нишка на свободата,

става горещо и тръскам главата си -

слънце е грейнало над скалата.

То е изгряло ярко и огнено,

гледа ме с будни очи,

сякаш прочело е моите спомени,

тъжно и с укор мълчи.