(посветено на една позната)
Мракът вечен на надгробна свещ
пак разказва в стих зловещ
история в двора на дворец
за звяр от перото на творец.
Мистична вечер, небесна шир,
дяволът устроил бе си пир.
Там брулят се и стенат клони,
че вятър пъпките им рони.
Празна сянка, уличен фенер,
грозна твар на тъмния килер,
броди в бледата алея пак
сред тъмата - тъй омръзнал враг.
Отекват в миг познати стъпки.
Те веят спомен с вехти кръпки...
Времето замира във покой,
та да чуе призракът - конвой.
Звярът бавно се обръща...
В черен плащ здрача я загръща
и изчезва тя, сега, в нощта
под звезди изчерпали мощта.
И пак след миг в крачка той се спря,
щом нежна плът шията допря.
И духът вечерен се разкри...
С ласка мила звяра тя покри.
Страстно вкопчиха се те
с радостта на мъничко дете.
И две сърца в едно туптяха,
и две души в една преляха...
Изстива усмивка на лице
и отслабват бавно две ръце,
че страшен - любовният му лъх
в миг отне човешкия й дъх.
Последната й въздух-глътка
бе в таз единствена прегръдка
на вековен плам, на буйна жар
и на кървава любов на звяр.
И отново сам, отново там
е безпомощно застанал стан,
в самота болезнено пъхтящ
и обгърнат в мраз студен... горящ.
Плавно, леко започва да ръми
в стеблата на голите върби...
И докат лазур нощта обля,
хладна капка със сълза се сля.
© Дон Кихот Все права защищены