(посветено на една позната)

Мракът вечен на надгробна свещ

пак разказва в стих зловещ

история в двора на дворец

за звяр от перото на творец.

Мистична вечер, небесна шир,

дяволът устроил бе си пир.

Там брулят се и стенат клони,

че вятър пъпките им рони.

Празна сянка, уличен фенер,

грозна твар на тъмния килер,

броди в бледата алея пак

сред тъмата - тъй омръзнал враг.

Отекват в миг познати стъпки.

Те веят спомен с вехти кръпки...

Времето замира във покой,

та да чуе призракът - конвой.

Звярът бавно се обръща...

В черен плащ здрача я загръща

и изчезва тя, сега, в нощта

под звезди изчерпали мощта.

И пак след миг в крачка той се спря,

щом нежна плът шията допря.

И духът вечерен се разкри...

С ласка мила звяра тя покри.

Страстно вкопчиха се те

с радостта на мъничко дете.

И две сърца в едно туптяха,

и две души в една преляха...

Изстива усмивка на лице

и отслабват бавно две ръце,

че страшен - любовният му лъх

в миг отне човешкия й дъх.

Последната й въздух-глътка

бе в таз единствена прегръдка

на вековен плам, на буйна жар

и на кървава любов на звяр.

И отново сам, отново там

е безпомощно застанал стан,

в самота болезнено пъхтящ

и обгърнат в мраз студен... горящ.

Плавно, леко започва да ръми

в стеблата на голите върби...

И докат лазур нощта обля,

хладна капка със сълза се сля.