И пак сама съм,

изпълнена с мечти,

сънувах нежен сън,

а луната пак мълчи...

Сълзите капят пак по листа,

устните — пресъхнали са от тъга.

Отново гост в стаята ми тиха

промъкна се неканен, без да пита.

А гост ли е или е моят спътник,

който всяка нощ като престъпник

краде от мен, убива ме

и взима ми надеждите?

Когато отново навън се стъмни

тишината в стаята ми пак говори...

Звездите пак мълчат и гледат

сякаш искат да ми кажат,

че нещо ще се промени,

а очите, изпълнени със сълзи

се превръщат в бурни океани.

Вятърът ме гали пак,

бършейки сълзите ми

и ми дава малък знак,

че ще открия пътя си.

Всяка вечер той танцува с косите ми

и кара душата ми да полети,

да търси щастие 

нейде в друго измерение.

А може би това е, което искам,

да полетя, а в ръцете си да стискам

спомените, от които искам аз да се отърся,

които нараняват ме до болка.

И когато достигна облаците,

да ги пусна, да полетят надолу през синьото небе...

Може би тогава ще съм по-щастлива,

а нощта ще бъде по-красива!