Нощта и аз
И пак сама съм,
изпълнена с мечти,
сънувах нежен сън,
а луната пак мълчи...
Сълзите капят пак по листа,
устните — пресъхнали са от тъга.
Отново гост в стаята ми тиха
промъкна се неканен, без да пита.
А гост ли е или е моят спътник,
който всяка нощ като престъпник
краде от мен, убива ме
и взима ми надеждите?
Когато отново навън се стъмни
тишината в стаята ми пак говори...
Звездите пак мълчат и гледат
сякаш искат да ми кажат,
че нещо ще се промени,
а очите, изпълнени със сълзи
се превръщат в бурни океани.
Вятърът ме гали пак,
бършейки сълзите ми
и ми дава малък знак,
че ще открия пътя си.
Всяка вечер той танцува с косите ми
и кара душата ми да полети,
да търси щастие
нейде в друго измерение.
А може би това е, което искам,
да полетя, а в ръцете си да стискам
спомените, от които искам аз да се отърся,
които нараняват ме до болка.
И когато достигна облаците,
да ги пусна, да полетят надолу през синьото небе...
Може би тогава ще съм по-щастлива,
а нощта ще бъде по-красива!
© Ивон Цветанова All rights reserved.
