Носталгия
Обзе ме днес отново самотата,
приседнах върху малка пейка.
Отгоре гледа ме луната,
ветрецът тихо ми повейва.
Луната пита ме: - Човече,
защо си тъжно свел глава?
И мисли мрачни те обземат,
по-черни даже от ноща.
Ветрецът облаче изпрати,
дъждец запръска, чист и топъл.
Там нейде гръм удари, силно блесна,
за да заглуши моят вопъл.
Очите в нищото се взират,
тъга във погледа прозира,
тез мисли мои надалеч пътуват,
фантазията в мен напира.
Изпадам в странно състояние,
далеч от мойта мила дружка.
Как ще ми се да съм до нея
и много страстно да я гушкам.
С целувки нежни ще покривам,
красивото и личице.
Глава в гърдите и ще скривам,
ще слушам нейното сърце.
Щом зърна моята усмивка,
ветрецът бурята отпрати,
да гони нейде по земята,
на други хора самотата.
Луната сбра на куп звездите,
да видят моето сияние.
Но те едва ли ще изпаднат,
в такова чудно състояние!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Христо Костов Все права защищены
