Когато здрачът падне и самотата легне връз посърналата гръд...
Тогава сякаш някак потъваме във земна твърд!
Но нейде пак звезда изгрява над падналия небосвод
и усещаме, че живи сме, и усещаме те теб, живот...
Какво ли не сполита ни, с какво ли не се бием...
С кого ли не залитаме, кого ли не мъстим...
... животът тъй многообразен е, в това е чарът му, нали?
И ето, вкопчваме се пак, и ето искаме те пак...
... и ето здрачът изгрев ще е - тайнствен знак!