Нужда от дъжд

Когато в небето час след час се мръква
и облаците се прегръщат, все по сиви, пълни с искри...
Kогато въздухът започва да трепти,
а стрелките на часовника замлъкват -
тогава знам, че скоро трябва да вали.

Сърцето ми когато почне да се свива
и кожата ми в жегата започне да ми пари и тежи...
Kогато погледът ми помътнее,
а пък думите замлъкнат -
тогава знам, че скоро трябва да вали.

И сякаш трае цяла вечност!
Секундата разцепва с мощен вик горещата тъга!
Сякаш всичко трябва да се свие в размерите на капка течност,
болезнено, отровно да ме прободе като стрела…
Да изгори в ярки пламъци и да се превърне в пепел.
Да кресне бясно, а в последствие да замълчи.
А в онези няколко секунди вечност...
в тишината, преди да започне да вали…
да се роди нов феникс!  И да литне.

Аз знам, че скоро трябва да вали…