Някакъв сън...
Сънувах, че вървяхме двама с теб,
в далечен парк накрая на земята,
и бе стопен невидимия гнет,
отново бяхме с тебе Светлината.
Усещах се спокойна и жена,
войникът в мен се беше уталожил,
държах аз смело твоята ръка,
а ти копнеж в сърцето ми бе сложил.
Говорихме си много за преди,
за моите огромни тежки рани,
за общите ни вятърни следи,
на сигурно в небесното прибрани.
Целуна с нежност моето лице,
нарече ме безсмъртната любима,
Единствена под синьото небе,
която слята с тебе е щастлива.
А после рецитира с топъл глас,
забравена от минало поема,
разказваше тя вятърно за нас,
а споменът сред облаци простена.
Внезапно се изгуби сред тълпа,
последвах те, но после се отказах,
обърнах се и тръгнах по брега,
спокойна, че за всичко ти разказах.
Но ти от нейде пак се появи,
прегърна ме със поглед в дълбините,
прошепна ми: "Ти ме срази!
Не те е страх сама във висините."
А после пък шосе и светофар,
на гръб те яхнах, някак си по детски,
пренесе ме подобно фар,
досбъдната със тебе по човешки.
12.02.2024г.
Елица
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елица Георгиева Все права защищены
