Някакъв сън...
Сънувах, че вървяхме двама с теб,
в далечен парк накрая на земята,
и бе стопен невидимия гнет,
отново бяхме с тебе Светлината.
Усещах се спокойна и жена,
войникът в мен се беше уталожил,
държах аз смело твоята ръка,
а ти копнеж в сърцето ми бе сложил.
Говорихме си много за преди,
за моите огромни тежки рани,
за общите ни вятърни следи,
на сигурно в небесното прибрани.
Целуна с нежност моето лице,
нарече ме безсмъртната любима,
Единствена под синьото небе,
която слята с тебе е щастлива.
А после рецитира с топъл глас,
забравена от минало поема,
разказваше тя вятърно за нас,
а споменът сред облаци простена.
Внезапно се изгуби сред тълпа,
последвах те, но после се отказах,
обърнах се и тръгнах по брега,
спокойна, че за всичко ти разказах.
Но ти от нейде пак се появи,
прегърна ме със поглед в дълбините,
прошепна ми: "Ти ме срази!
Не те е страх сама във висините."
А после пък шосе и светофар,
на гръб те яхнах, някак си по детски,
пренесе ме подобно фар,
досбъдната със тебе по човешки.
12.02.2024г.
Елица
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Георгиева Всички права запазени
