Някога...
Пил ли си от сладката омая
на потеклите от смях сълзи?
Някога изгуби ли се във безкрая
на големите ми, плачещи очи?
Причина искаше, за да останеш.
Не винаги аз можех да я дам.
Не можеше с трошици да изхраниш
любовта, отгледана в душевен храм.
Аз съм тук и можеш да ме имаш,
да ме будиш в теб, когато ме сънуваш
и с ноздрите от пролетта да вдишаш,
да си до мен, а не да ми гостуваш.
Приседнал леко на отсрещен бряг,
ме гледаш... или друго наблюдаваш,
проблясна пламък в непрогледен мрак,
и за миг се сети... май, че ме познаваш.
Някога била съм в твоя малък свят
и топлила съм хладните ти дни.
Някога... но няма връщане назад,
не помниш - беше влюбен в мен и ти.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елица Стоянова Все права защищены
