Душата ми се скита полугола,
посипана със цвят от мандарина,
загледана далече в хоризонта -
върви и плаче. Никъде не спира.
Зеленото поле, в което спеше -
посърна, заприлича на стърнище.
Загубена, далеч от всички хора,
не пожела за мъката си нищо.
Загърна раменете си самотни -
със шал, надиплен някога със обич,
усмихна се на цъфналата роза,
обу накъсаните си галоши... ...