Оцеляла
Душата ми се скита полугола,
посипана със цвят от мандарина,
загледана далече в хоризонта -
върви и плаче. Никъде не спира.
Зеленото поле, в което спеше -
посърна, заприлича на стърнище.
Загубена, далеч от всички хора,
не пожела за мъката си нищо.
Загърна раменете си самотни -
със шал, надиплен някога със обич,
усмихна се на цъфналата роза,
обу накъсаните си галоши...
И тръгна, не за първи път, а сетен,
да сътвори от мъката си Утре,
а дотогава - ще нощува вечер,
несретна в дъбова хралупа.
И някой ден, навярно съкрушена,
с повехналия цвят от мандарина,
ще стигне скъсана, но оцеляла -
до тихата си Едемска градина.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
