Ода за последния естририм

Ти, който бе роден

в заника на Вечната нощ,

в град блестящ,

одялан от кристал сияен,

дом на безсмъртните, ефирни господари,

що не изковаваха звездите,

но ги пазеха под похлупак

от невидимата, неведома Смърт...

Ти, войне на вечния мрак,

що видя как цивилизации

на прах се разпадаха

и градове никнеха край Мраморния бряг,

край водите на безкрайния сияен океан...

Ти, душеядни...

ти не трябва да забравяш!

И нивга, нивга да прощаваш!

Помни, помни с кървава скръб

как рухваха сияйните кули

на твоите бащи и прадеди,

на твоите братя и сестри!

И помни ти,

войне със кристално острие,

помни как зад границите на света

вършееха Пра-древните и лудостта,

а пред кристалните стени

се бунтуваха хората – диваци, изроди!

И не забравяй ти,

демоне с ангелско сърце,

как паднаха и изтляха сияйните градове,

и върху тях израснаха

на хората каменните кули,

и сивите, грозни градове,

под властта на порочни крале!

И помни ти,

намразен и обичан,

как хората обърнаха се към порок,

как пред Прадревните сведоха глави,

пред безумните, хищни разрушители!

И помни, последни естририме,

че никой от тях,

нивга, никога, прошка не заслужава!

И вместо милост – меч да получава!

И че кръвта им ще бъде изкупление,

а смъртта им – просветление!

И знай, безсмъртни,

че сенките на твоите деди

желаят смъртта на боговете живи,

и че живи братя и сестри

нямаш ти,

само една мисия божествена –

до крак Прадревните да избиеш!

И трябва ти, мечоносецо прокуден,

в кръвта им да се окъпеш,

душите им да изядеш,

ужаса в тях да събудиш,

в кристал и стъкло да ги прокудиш!

И света ти освободи,

избий враговете си до крак,

срути Свещените стени,

върни свободата

на недостойните човеци,

и в сладък смъртен сън потъни,

върни се при своите деди!

А дотогава, душеядни,

ти не трябва да забравяш!

И нивга, нивга да прощаваш!

16.10.2016 г.