След  дългия и празен ден

очите си не искаш да затваряш,

купища мисли поставяш в плен,

мисли, за които не щеш да отговаряш.

Разумът ти моли за мъничко сън,

душата ти се бори с пламтящи колебания,

иска ти се да избягаш на далече, вън,

но винаги оставаш, в плен на неугасващи желания.

Мислиш си: „Ще дойде утре!”

и нощта ще е изтрила твоето съзнание.

Скатаваш чувствата си на дълбоко, вътре

и си въобразяваш, че не им обръщаш повече внимание.

Но те си чакат...

Както всяко цвете чака да отмине вихруващата зима.

И щом топлите лъчи до него стигнат,

се съживява бързо и красотата, с която те привлича, пак я има.

Чакат си и после се завръщат,

в момент, в който най-мъничко очакваш

и в силата си те отново те обгръщат,

притискат те и от тях няма как да се измъкваш.

Затова предай се...

Нека в тялото ти да избухне тоз пожар.

Нека, радвай се...

И не пречи на чувствата да бъдат твоя господар.

Накрая всичко бушуващо в тебе ще утихне

и нищо от теб не ще иска назад да се връща.

Защото желанията ти ще са реалност, огънят ще стихне,

нежно потушен от жената, която винаги ще те прегръща.