След дългия и празен ден
очите си не искаш да затваряш,
купища мисли поставяш в плен,
мисли, за които не щеш да отговаряш.
Разумът ти моли за мъничко сън,
душата ти се бори с пламтящи колебания,
иска ти се да избягаш на далече, вън,
но винаги оставаш, в плен на неугасващи желания.
Мислиш си: „Ще дойде утре!”
и нощта ще е изтрила твоето съзнание.
Скатаваш чувствата си на дълбоко, вътре
и си въобразяваш, че не им обръщаш повече внимание.
Но те си чакат...
Както всяко цвете чака да отмине вихруващата зима.
И щом топлите лъчи до него стигнат,
се съживява бързо и красотата, с която те привлича, пак я има.
Чакат си и после се завръщат,
в момент, в който най-мъничко очакваш
и в силата си те отново те обгръщат,
притискат те и от тях няма как да се измъкваш.
Затова предай се...
Нека в тялото ти да избухне тоз пожар.
Нека, радвай се...
И не пречи на чувствата да бъдат твоя господар.
Накрая всичко бушуващо в тебе ще утихне
и нищо от теб не ще иска назад да се връща.
Защото желанията ти ще са реалност, огънят ще стихне,
нежно потушен от жената, която винаги ще те прегръща.
© Криста Дурчева All rights reserved.