Октомври...
Октомври...
Той пак е влюбен вятърен хлапак,
душата ми във шепите си сбира,
за двама под небесен похлупак
една любов през времето пулсира.
Сред есенните листи аз вървя
и следвам свойта огнена посока,
завивам се понякога с дъжда
и все раста безкрайно светлоока.
Усещам го във мойте дълбини –
мълчи ме в тихо-цветно единение,
сред спомени живее за преди
и вярва във космичното спасение.
Докрайно ще прелее вътре в мен,
прегърнал мъдростта ми разкроена,
и в утрото на есенния ден
съдбата му ще бъде опростена.
Накрая, слети двама във едно,
в просторите ще хукнем като птици,
ще се завърнем в общото гнездо,
запазено във нашите зеници.
И там ще презимува любовта,
разказана докрай от сетивата,
а щом почука с трепет пролетта,
ще преоткрием нова светлината.
01.10.2017г.
Елица
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елица Георгиева Все права защищены
