Аз съм октомври сгушен във  септември,

 Житейска есен с  календарна  вплетени.

Летят във мен   като езически кентаври

  розетки  нежност в дните ми, наречени.

Орисани слънца смирено капят,

а ветровете   спомен мил отвяват...

Меланхолични цветове, без дух се  стапят,

в отсъствие на цвят и аромат окаменяват

като фосили от зорите  древни.

А сетивата хризантемени се  ронят,

мъгли разнасят  капчици напевни,

сред  дързостта на минали сезони.

По-глуха от  хралупа изоставена,

аз се разглеждам   като непозната  живопис.

Ту топла,ту прохладна-неподправена

и пъстра като скарабей от яспис.

Със октомврийската си святост и мълчание

подобно склуптура на Донатело се извайвам.

Сеитбата и жътвата  са към света послания

в светилището  на сезона,  осветени тайно.

За кой събирам щедро плодовете

от пъпки тръгнали,през цветове и завръзи?

За себе си или за другите?

Проблясват истини  като съцветие от бъз.

Аз октомврийски светя през септември,

 от плодове,които необрани ще загният...

Покрих със осланена шума   лаври,

пропъдих ближния и блудния ,и богоравния...