Омайница

Пролетта пак пристъпи - босонога и крехка,

 розов пламък запали в короните на бадемите.

Топли дъждове долетяха да ù се радват,

затръбиха фанфарно любовни поеми...

Вън дечица търкалят смехове по асфалта,

белоснежните сливи ги гледат учудено.

Със коси от копнеж, на морето в кобалта

къпе се пролетта изумрудена.

Отново старото небе следи под вежда

 как слънцето в обятията си я целува,

а  тя, изпълнила земята със надежда,

 в просторите пленително танцува.

Стан кърши, дроздов глас извива,

сърцата зимни размразява

и сетивата стават живи,

по-истински и изтъняват...

Във въздишката на поета

през нощите лилави се прокрадва,

сече издънките на самотата му

с вълшебната си брадва.

Искри във радостни наздравици

и влюбена във всички -

в човек, в  животно, даже в камък,

в невзрачните тревички.

Тя е тая, която ме заплени

измежду всички сезони.

Опиянена я вдишвам и тичам,

бързам да я догоня...