Онези малко странните хора

Знаеш ли, онези малко странните хора,

които на себе си най-много приличат,

онези, които не търсят опора, дори

нужна за тях да е, те я отричат.

Винаги гледат сами да се справят

със своите мигове, трудни и тежки,

с проблемите свои друг не товарят,

дори се наказват за собствени грешки.

Често самотни в нощите плачат

и своята слабост под завивките крият,

но дойде ли утрото смело ще крачат,

с усмивка успели сълзите да скрият.

И сигурни в себе си, че изглеждат щастливо,

вирнали високо нагоре главата,

забравят за малкото, доловили унилост

зад широката, но фалшива усмивка на устата.

Малко са тези, които успяват да видят,

че някой щастлив е по принуда,

но хората, които добре се познават

поглеждат в очите, там няма заблуда.

Знаеш ли, онези малко странните хора,

които в себе си всичко тъжно задържат,

с поглед молят те за опора, но заблудени били,

че с усмивка и очите ще могат да вържат.