Синът на Немезида из тревата тича бос,

а в родопската гора там нейде сладко пее кос.

Той облякъл тънка бяла роба, днес е хубав, пременен.

С отворена душа го чакам да пристигне тук при мен.

Но няма златен лавър той в косите гъсти и черни,

а само звучна лира със която мами сенките вечерни,

и няма той сандали със крила които да го понесат

и в тоя ранен миг към мене да го отнесат.

По пътя той се спря да седне, да отдъхне.

Намери извор и отпи, но от нейде хладнина го лъхна.

И тогава забеляза как се бе на две разцепила земята,

със лирата си златна разсея слабо тъмнината.

Той навлезе в тая страшна земна непозната паст

и отвътре чу злокобен и лъжовен, дрезгав глас,

който го подведе да пристъпи без да се бои,

и тъй полека го зловещо сграбчи и упои.

И той тогаз забрави всичко що е жалил и обичал,

забрави как допреди миг подир мен бе бързо тичал,

забрави че е хладна във Родопите водата,

забрави помена за слънцето и за зората.

И остана той самичък в Дяволското гърло,

сърцето му помръкна, стана като от камък твърдо,

и забрави той за мене в мига щом гласът го ослепи,

и остана той завинаги с ронливите скали.