Оркестърът напет

с погледа напред,

засвири тази музика вековна,

рисувайки с нотата любовна.

Една жена -
единствена бе тя,

в оркестъра духов

с флейтата в ръка.

Само флейта малка,

като птицата от юга,

прошепна два-три тона

и засвири тя доволна.

Чух я аз -

изтръпнах в този час.

Останах без дъх, без глас,

само духа си усещах аз.

Мисълта ми бе голяма,

но съкрати я тая дама.

С музиката я замести

и в книга я помести.

Бетовен зазвуча,

цигулката запя.

Щраус замарширува

и сърцата забесува.

Бетовеновите ноти

като диви залудяха.

По пръстите ù нежни

като магия бяха.

Концертът продължи,

Ботев марш загърмя

и затопли ни сърца

като огън в пепелта.

Оркестърът засвири неуморно,

но дойде финален час

и с усмивка на лице,

доволен от сърце,

"до нови срещи" казах аз.