Ти влезе завинаги в душата ми.
Потайните ми ъгълчета освети.
Ти си деня, съня и съдбата ми,
но никога не беше в моите мечти.
Някой ще каже: „Това е глупаво.“
Аз ще отвърна: „То е Божествено.“
Сърцето, от болките изтръпнало,
ти връщаш отново в равновесие.
Не мога с ръцете си да те прегърна.
Не мога да те целувам до забрава.
Очите ти със слънце да обгърна.
Страстно да се любим в жарава.
Оставаш завинаги оня – чуждия,
но до смърт само мой в съня ми,
в зората – роса от погледа - тъжния
и образ призрачно светъл в деня ми.
Имам ръцете ти, които ме докосват,
очите ти, в които тихо потъвам,
сълзата ти с нежна ласка изпросена.
На кръст душата си разпъвам.
Отдавна косите ми посребряха,
но твоите за мен още са си черни,
каквито някога най-свидни ми бяха
в дните любовни, макар и неверни.
Но това ме прави и на дъното жива.
Изтръгва ме от лапите на безразличие.
Понякога дори съм мъничко щастлива,
защото знам, че още... още те обичам.
05 12 2015
© Надежда Борисова Все права защищены