ОСТАНЕ ЛИ РАЗСТОЯНИЕ
Чувства милостиви вълнуват ни душите
винаги, но че това не е достатъчно съвсем
за да можем да се смятаме добри - дали знаем?
Зад големите ни успехи, че единствено силите
наши стоят, така напразно вярваме и докога
всъщност и ще се правим, че не разбираме:
на кого ние дължим и това - дето били сме,
което сме и ще можем да бъдем някога?
Очи затвяряме и в огледало на времето
оглеждаме се, и за кой ли път не виждаме
друго освен нас, и дърпа ни идния път егото
все по-назад от предния, и как само се взираме
в оня безпътен господар на злато, пари, власт.
И през очите му като гледаме не ще можем,
ни да познаем нуждата от съпричастност,
нито вика за внимание навреме да чуем.
Знаците ясни едва ли ги виждаме, където
те четат се - в погледи натъжени и самотни,
в души от неразбиране и мъка така сломени.
Някак е напълно достатъчно, благополучието
ни собственото и в свят чужд на всички други
живеем в дворци - егоцентрични, уж бетонни,
но толкова леки и с основи само пясъчни,
които, в миг, сила най-велика ще погуби.
Между ни остане ли разстояние, запълва
се то веднага от безразличие и отчуждение.
За това, дето другите имат, завист ни изпълва
и водим неусетно едно безсмислено състезание-
за имоти ламтим, за власт се борим и планове
подмолни кроим човека до нас да изместим.
Силите за това не пестим, но за внимание
човешко, време не решаваме да отделим.
© Весела Найденова Все права защищены