И бурите черни имат свой дом –

със стъклени двери, с мъгли по прозорците.

Отвъд каменния, окалян перон.

В тишината на всеки оркестър от горести.

Паважът на тесния, прашен площад

е част от етажа на немите призраци.

Които обграждат живота-мираж;

изсмукват цвета от децата в саксиите.

Махалото блъска в минути и дни,

със златни юмруци, в душите на живите;

когато те рухнат, ги затварят в кутии –

с капаците дървени и спасение на шията.

Сега е притиснат и в този квадрант –

гласът на съзнанието, бързащ към светлото.

Отекващ във времето, смътно познат,

водещ нанякъде хората в бездната...