Срещнах, случайно, 

по пътя си, мъж.

Висок бе,

 наперен и  снажен.

Очите му - бури,
напомяха дъжд,
а погледът - тъмен и влажен.

Срещнах го, без да го търся, изобщо.
Нито с очите си, ни със сърцето.
(Двете ми, нямат си нищичко общо.)
Едното, назаем, от някой, е взето.

Ще питаш, читателю, дали съм се спряла,
дали сме говорили, дали съм се смяла.
Но в онзи повратен момент, нямах думи.
На практика, бях съвсем онемяла.
Избягах, на токчета. Скочих в таксито.
Хвърлих му поглед-два, умело прикрито.
И минаха месеци, все го сънувах. Затварях очи и него бленувах. Забравих да кажа, читателю мил, че можеш да падаш и без да си пил. Особено много боляло, когато, не страдаш за замък, пари или злато.
Когато се влюбиш, наивно, от раз, когато е грешно, когато не може, когато сте близо, а всъщност далеч, казват, че най наболявало, точно тогаз.