Дъхът ми, затворен в предпролетна пъпка,
Очаква гальовно слънцето пак да говори
И стиска се вътре, умира и стене
Светлина и ден прозорец да отворят.
На бяло платно живот да дарява
И лодка сама, полюшваща се рее
В безкрайното синьо мечтата е мачта,
Очакваща душа, като дъх да повее.
А да можеше дъхът да е пòвей,
Избягал през раните на пролетно цвете.