Отивам си...
Слагам черните си очила,
скривам своите следи.
Омръзна ми да съм добра,
и да са влажни моите очи...
Изключвам телефона,
сякаш на някой някога съм трябвала...
Спирам да мисля за всичко,
било то, каквото съм давала...
Толкова ли искаш да ме унижиш, кажи?!
Стига ми презрението на хората отвън.
А ако искаш се сърди,
ще заспя вечния си сън...
Заключвам вратата
и ключа изхвърлям надалече.
Нека да изтрезнее и душата...
Никой да не ме търси за нищо вече...
Скривам се от хорските очи,
и ще живея в стаята си тясна...
Никой няма да ме обвинява за моите сълзи,
оставете ме за малко да бъда нещастна...
Отивам си и това е последният ми стих...
Затварям се в себе си и това е последния ми вик...
Пътувам към раят безкрайно сив,
заминавам си, там, където щастлив е всеки миг...
А ти дори не искаш да ме спреш....
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Александра Матеева Все права защищены
)))
