Отиват си хората, отиват си.

5 мар. 2019 г., 11:17

Поэзия

417 2 3

И нищо не вземат със себе си.

Остава гласът им, осанката, думите

и най-вече - те, които кънтят след

тях и чуваме във вълни от море.

И зреят черешите - пукат се, с дъх

на маслини от клонче дърво.

И ние прехапваме устни до синьо

и плачем за себе си, а те ни милват с ръце.

Боже, какъв свят, само!

Мигът е равен на вечност - Небе!

Задушница е за живите - мъртвите,

където отново се държим за ръце.

Пердето помръдна в стаята.

Любовта коленичи с голи ръце.

Светло да бъде - Небе!

Нас ни дели само едно море.

02.03.2019

DORA.1 (Тодорка Атанасова)

2019-03-11T13:05:27+02:00

Благодаря ти, Елена за милите думи!
Ена (Елена Гоцева)

2019-03-11T12:46:44+02:00

Много ми хареса, искрено, излязло направо от душата.
Такива стихове докосват, въздействат, запомнят се...
Прагръдка, мило момиче!
Довереница (Дочка Василева)

2019-03-05T13:34:47+02:00

Кръговрат неизбежен,пътят само един
(всеизвестно къде му е края).
А свещица в пръстта попримигва, гори
като знак колко мъничко знаем...