Отиват си хората, отиват си.
Отиват си хората, отиват си.
И нищо не вземат със себе си.
Остава гласът им, осанката, думите
и най-вече - те, които кънтят след
тях и чуваме във вълни от море.
И зреят черешите - пукат се, с дъх
на маслини от клонче дърво.
И ние прехапваме устни до синьо
и плачем за себе си, а те ни милват с ръце.
Боже, какъв свят, само!
Мигът е равен на вечност - Небе!
Задушница е за живите - мъртвите,
където отново се държим за ръце.
Пердето помръдна в стаята.
Любовта коленичи с голи ръце.
Светло да бъде - Небе!
Нас ни дели само едно море.
02.03.2019
© Тодорка Атанасова All rights reserved.
