Сънувах сън, тъй странен и различен.

За моята объркана Душа.

Сън толкоз нереален, нетипичен.

За мъката и радостта.

Душата ми, опалена жарава.

Във було бе и в рокля от безкрай.

Видях я пред олтара да застава.

Да се венчае тя за своя Рай.

Мечтите бяха шаферки красиви.

Обляни в еликсир на младостта.

Летяха със крилата бялосиви.

И пръскаха с ухание цветя.

Озърташе се плаха и тревожна.

Не виждаше „избраника” си млад.

- Такава сватба днес е невъзможна!

Ромолеше отсреща водопад.

- Защо си се забързала, Душице?

Тъй млада още си, недей.

Не страдай, не унивай, гълъбице.

Върни се „долу” и… живей!

(Благодаря на Господ за този знак!)