Чета си книги и редя надежди.
Обичам, но дали ме мен обичат?
Епохата е страшна и изглежда –
животът ни е смешно реторичен.
Започна се със вируси проклети
и мислите ни клети оскотяха.
В порочни и превзети пируети
какви ли не беди ни сполетяха!
Животът изгърмя и се превърна
в порутената сграда на съдбите.
Небето посивя и ни обгърна
зловеща канонада на тъмѝте.

Не бе война и писъци не чувах.
Навярно сме воювали с боязън.
Дали към нас тогава е пътувал
сегашният човешки неприязън?
Но ето ни – затворени в уюта
на родния ни дом. (Нима е бездна?)
Сърцето ми е тичаща кошута
по дланите на пролет пъстрозвездна.
Телесната ни близост забраниха
и дните се простиха с календара.
Небесните тела се отчуждиха
по заповед на строги общинари.

Остана по душа и се зазида
човечето във „новото нормално“.
Душата му крещеше силно: „Стига!“,
но бройката растеше нереално.
Жестоко се въртяха новините
и ужас ни попари като огън.
„Сега да си опазим съдбините!“ –
гласеше илюзорният ни сло̀ган.
 
Събужда ни гласът на Мутафчийски
и нуждата до болка е позната:
дори да чуеш залп артилерийски,
събувай се и лягай на кревата!
Не бягай от съдбата си човешка,
а слагай еднодневната си маска!
Животът е най-правилната грешка?
Мечтите са премръзнали в Аляска.

Омръзна ми да слушам за корона
и неговата мощна вирулентност.
Нощеска ще награби микрофона
поредният ни вожд омнипотѐнтен.
Очите са червени от умора.
Стените се стесняват. Ще ни смачкат.
Лъчите не достигат до затвора.
За тях е нужна още малка крачка.

Понякога си мисля, че сънувам
и хората са здрави... Не умират...
Раздавам им любов и се любувам,
когато те сърцато се разбират.
Наоколо – неясни силуети...
Объркан съм... Не мога да ги зърна.
Признавам си – от щабове проклети
понякога ми иде да повърна.