Отново
Небето размаха крило, а аз те измислих повторно.
Обяздих Луната седло, препуснах над нощните покриви.
Прозорец разби се със крясък под нас,
посипа брокат по асфалта.
Танцуваха заедно косите ни валс
сред лунен галоп...
но за малко.
И бяхме красиви.
И бяхме добри.
Морета събирахме в шепи.
Катерехме дните - ронливи скали -
а нощите бяха ни страстни
и слепи...
.............................................
Когато посрещнах задъхан деня
аз слязох със скок от седлото.
Пак стъпих във проза (на твърда земя)
с издайна сълза на окото.
Но стига прозорци, седла и сълзи -
асфалтът се вля в твойте стъпки!
Ти се стопи зад завоя - уви!...
трамваен уют те прегръща.
И няма дори да погледнеш назад,
и спомен назад да прелистиш!
Трамваят сега е единствен твой свят,
макар, че... и него измислих!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Илиян Митов Все права защищены
