(отново откровено)
И какво от това, че делим с теб постеля и покрив,
щом сърцето ми – улично куче, се скита само
и горчи всеки залък, и болезнено реже. До кокал.
Всяка дума политва – изсъхнало, жълто листо.
И защо, щом отдавна е празно във мен и във тебе,
се оплитаме в стария навик, навели глави,
и превръщаме своята слабост в лъжовна потребност,
която във нощите, даже насън ни тежи...
Свободата е нужна, дори и с ранено коляно.
Разплакана, тъжна и гола, и гневна дори.
Със лъжа се умира дори и от дребните рани... ...