Обичам те – това ми го прошепна нежно ти,

а аз ти повярвах като една хлапачка.

Докато го изричаше, сам не си вярваше, нали?

За теб бях поредната глупачка.

Къде си ти, когато имам от теб най-голяма нужда?

Не издържам, не мога повече така,

вече и на приятелите си съм чужда,

 искам те до мен сега.

Повярвах  сляпо на твоите лъжи безкрайни

и гледах те все така наивно във очите.

Влюбих се в теб – в твоите слова омайни

и си мислех, че не си от ония – безсърдечните.

Чувствах се прекрасно, когато бяхме само ние.

Обичах те, а ти просто с мен си  си играел.

За теб бях просто забавление.

Заблуждавал си ме, дори не си ме желаел.

Какво стана с нещата, които щеше да направиш?

Празните обещания,  които ми даде,

 а аз си мислех, че ще изпълниш.

Накрая ти всъщност ме предаде.

Сега се лутам в пустинята на самотата,

няма никой, който да ми подаде ръка,

 с мене остана само тишината...

защо това не е просто една шега?

Тъй далечен ми се струва оазисът на щастието,

към който крача тъй бавно, неуверено, унило.

Само ми пречи безверието,

 в мене тягостно чувство се е вкоренило.