Обичам те – това ми го прошепна нежно ти,
а аз ти повярвах като една хлапачка.
Докато го изричаше, сам не си вярваше, нали?
За теб бях поредната глупачка.
Къде си ти, когато имам от теб най-голяма нужда?
Не издържам, не мога повече така,
вече и на приятелите си съм чужда,
искам те до мен сега.
Повярвах сляпо на твоите лъжи безкрайни
и гледах те все така наивно във очите.
Влюбих се в теб – в твоите слова омайни
и си мислех, че не си от ония – безсърдечните.
Чувствах се прекрасно, когато бяхме само ние.
Обичах те, а ти просто с мен си си играел.
За теб бях просто забавление.
Заблуждавал си ме, дори не си ме желаел.
Какво стана с нещата, които щеше да направиш?
Празните обещания, които ми даде,
а аз си мислех, че ще изпълниш.
Накрая ти всъщност ме предаде.
Сега се лутам в пустинята на самотата,
няма никой, който да ми подаде ръка,
с мене остана само тишината...
защо това не е просто една шега?
Тъй далечен ми се струва оазисът на щастието,
към който крача тъй бавно, неуверено, унило.
Само ми пречи безверието,
в мене тягостно чувство се е вкоренило.
© Анджелика Всички права запазени