Отварям се за всеки топъл ден. 
Какво като е пролет, а съм есен.
И тръгвам многоцветна

с мои звуци. 
Ще пея до последно своя песен! 
Какво като подухва. Нося топло.
Луната свива всеки път обратно.
И всеки път се пълни и трепти

и те кара пак да ме поискаш. 
Уловиш ли тези честоти, спусни се

и  ги прокарай ниско. 
Докосни и моето лице.
Усещам, сякаш ме целуваш.
Дори и да мечтая преди сън, дори да те творя,

дори, да не съществуваш.
Пак измислен бъди си нейде там...
Да не знае никой, че присъстваш!
Точно ти!
Когато утрото е сиво,

спусни се ниско само,

с тези честоти, приюти ме тихо,

топло, да пулсираме мечтата в синьо. 

Елеонора Крушева