Мъката рони се по моето лице.
И вижда се във всяка част от моето тяло.
Сълзите попиват във моето сърце.
И го карат да блъска, само, полудяло.
Лудостта се преплита със моето "аз".
И аз полудявам, и плача... сама.
Лудостта ми се преплита също и с вас.
И аз, озверяла, потъвам в нощта.
Ревността ми се бори с всичко във мен.
И бавно убива моите сълзи.
В ревността си завинаги - тягостен плен,
сърцето оголено в ревност пълзи.
Очите ми - изпити, различни, подути.
Ръцете треперят от болка и страх.
И всичките рани - чувани, недочути.
Питам се само: "Божичко, как оцелях?!?"
Сърцето ми беше свят и вселена.
Вярващо, добро, до болка наивно.
Сърцето премаза се. Премаза и мене.
Премаза всяко чувство във мен. Позитивно.
Душата ми диша с толкова рани.
Душата ми - моят най-върл враг.
Отнесени, зли, сами, неразбрани.
Страдам, боли ме. Пак ли? О, пак...
И падам самотна в мрежата своя.
Защо си повярвах. Кажете, защо?...
Че всичко ще спре, ще свърши пороя.
Че има добро след безкрайното зло.
Сега умъртвена лежа на паважа.
Паважът на своята собствена орис.
Как успях с вяра всичко да смажа?
Безумие, лудост, любов, лъжи, горест?
Сега лежа. На мрака обречена.
Всяка част от мене от болка се къса.
Сама, огорчена, безсилна, разсечена.
Нещо в мен... Завинаги се разкъса.