Параклисът

Параклисът

А Кой?... Кога е съградил Параклиса –

легендата загадъчно мълчи...

Стихиите на Времето отвлекли са

и Първите и техните мечти...

Възможно да са скитащи монаси

за малко спрели да починат тук,

но в своите молитви, чрез гласа си –

и от небето да са чули звук!...

... Високо, даже и над ветровете,

залутан нейде в дъбовия лес –

Параклисът надмогнал вековете

стои́ си там, но зле порутен днес...

А също долу в ниското селата

с Живота куц клатушкат се едва –

и буренясала тъжи земята

за някогашни злачни Времена́...

Били́ в селата хората задружни 

с Параклиса във задост и беди́:

и с ветровете напористи южни,

и с болките в нерадостните дни...

Те тука се венчавали, но също –       

„поемали“ по онзи дълъг път,

от който вече никой не се връща:

в Посоката – към Вечността, отвъд!...

Ая́змо край Параклиса извирало,

било с целебна и света́ вода –

вълшебно изцеление намирали

от нея всички случили беда́...

Връхлитали разбойници... Пожари

обагряли небето с цвят на кръв...

Горели и солидните дувари,

но идвал Някой и започвал пръв!...

Поддържали Параклиса монаси

с мистичен усет тук за Вечността,

с отшелнически чувства и нагла́си –

в олтара не загасяли свещта...

Параклисът по божията воля

през вековете сам стоял на пост

и всеки тук замръкнал във неволя

посрещан бил като очакван гост...

А пред вратата, дар от ветровете,

столетен дъб сега стои́ на страж –

до Оня ми, когато вековете

не променят угрюмия пейзаж...

... И Бог понякога преспивал в храма

от „божиите грижи“ уморе́н

и тръгвал сутрин с радост преголяма –

любов да носи в идващия ден!...

... но Той отдавна вече тук не идва

ограбен е Параклисът съвсем.

И няма звън камбанен, ни молитва...

... И само кръст на гроб неозначе́н...

06.07.2021.