Дойде, ограби ме и тръгна.
А колко можех да те задържа
във времето на изтръгнатото ми сърце?
Колко още можех да те търся?
Дойде и посади кокиче
в градината от мраморни лехи.
И там посърна твоето момиче -
сред каменните плачещи върби.
Там, под полите на болката,
вие от мъка моето сърце.
Тръгна, а в гърдите зейна рана.
Бликна стихийният зов, но умря.
Там, под мрамора вечен -
пея прощални, тъжни слова.
Пея последната, траурна песен.
Танцувам, прегърнала мощно смъртта.
Там с лодката ти аз пътувах.
Фенери блещукаха в гъстата мъгла.
Надежда и вяра в тебе оставих.
Последната песен изплаках - не пях.
Задъхан плач в очите студени.
Прочетох в тях позната тъга.
Забързан бяг, прах вятърът вее.
Затрупва огнището на любовта.
Пепел от сива проклета надежда.
Гаснат фенерите в гъстата мъгла.
Дим след пожарите бурни. Поглеждам -
няма от пламъка нито следа.
© Николина Милева Все права защищены