Изгоря бавно въгленът в пещта,

тля с векове.

И сажди остави по стените железни

мъка... труд... страхове.

А острите зъби метални тракат и стържат

безпощадно пепелта,

хрускат, чернеят нови, свежи,

млади – хартиени листа.

Искри и жупел,

езикът черен просъсква и

нови жар и отрова димна

на облаци – мъгла

през зловонно си гърло изпръсква.

Така с очи пламъци

демонът парещо жълт

поета безстрашен прокле

и на мастилените му войници

свирепо живота отне.