Отвърна се от здрача тишината

и вик проряза пламналия свод.

Сбогуваме се с тебе, златно лято.

Как искам да забави своя ход

край мене времето неумолимо!

Но стана точка лекото перо,

с което ваех лунни петолиния.

На лист откъснат – капки от сребро.

Нима е тази чудна песен сетна?

Не вярвам! Пророкува пътят лед,

но в клоните щом зимно слънце светне,

ще сбра – от диаманти – нов куплет.

Щом сводът лебедова шия свие

и слънчев клюн снега бял закълве,

ще преоткрия пролетна магия

и в цвят напъпил – нови светове.