Писмо

Навън е нощ. Луна бледнее.

И всички вече тихо спят.

Сънуват хората – сънят си грее

в студения бетонен град.

Сънуват те, а аз не мога –

измъчва ме греховен блян,

очите ми не се затварят,

защото ти не си до мен.

Отиде си и няма да се върнеш.

Със теб замина красотата,

ела сега да ме прегърнеш

и да разпръснеш самотата.

Ела за миг поне в нощта.

Тук всичко те зове и чака.

Студената камината, двата шкафа.

И аз... – най-вече аз те чакам.

Тук всичко е като преди –

бюрото с твоя лик отпред

и бялата покривка на цветята.

И всичко чака само теб.

Когато гардероба си отварям,

вратата скърца с леден глас,

опразнен, твоят рафт ме пита:

„Къде е той? Защо не е сред нас?”

А как да им отвърна в тишината,

че си далече и че си щастлив?

Пречупвам спомените и отвръщам,

че тука няма прав и крив,

че всъщност е това животът,

преливащ в болки и мечти,

светът е пълен с тъжни хора

и всички като мен – сами...

Но да оставим мойте чувства...

Тук всичко после теб загина

Привет от прашната камина.

Това е всичко, друго няма.

                          Със поздрав:

                                               твоя Нина.

11.02.1988 г.,

гр.София

*Едно от стихотворенията на майка ми (: Тя пожела да го споделя и да види някакви отзиви.