Писмо
Писмо
Навън е нощ. Луна бледнее.
И всички вече тихо спят.
Сънуват хората – сънят си грее
в студения бетонен град.
Сънуват те, а аз не мога –
измъчва ме греховен блян,
очите ми не се затварят,
защото ти не си до мен.
Отиде си и няма да се върнеш.
Със теб замина красотата,
ела сега да ме прегърнеш
и да разпръснеш самотата.
Ела за миг поне в нощта.
Тук всичко те зове и чака.
Студената камината, двата шкафа.
И аз... – най-вече аз те чакам.
Тук всичко е като преди –
бюрото с твоя лик отпред
и бялата покривка на цветята.
И всичко чака само теб.
Когато гардероба си отварям,
вратата скърца с леден глас,
опразнен, твоят рафт ме пита:
„Къде е той? Защо не е сред нас?”
А как да им отвърна в тишината,
че си далече и че си щастлив?
Пречупвам спомените и отвръщам,
че тука няма прав и крив,
че всъщност е това животът,
преливащ в болки и мечти,
светът е пълен с тъжни хора
и всички като мен – сами...
Но да оставим мойте чувства...
Тук всичко после теб загина
Привет от прашната камина.
Това е всичко, друго няма.
Със поздрав:
твоя Нина.
11.02.1988 г.,
гр.София
*Едно от стихотворенията на майка ми (: Тя пожела да го споделя и да види някакви отзиви.
© Кавалер All rights reserved.
