Здравей бабо,

Много ми е мило, драго,

пише внук ти от Чикаго.

Делят ни морета, океани,

не сме си писали от лани.

Затова реших да ти пратя вест,

от американския далечен уест.

Аз съм добре, животът ми е уреден,

но така и не станах американец убеден.

Откога не съм прекрачвал родната граница,

продължава да ми липсва витата ти баница.

Липсва ми улицата селска, прашна

и уюта на обстановката домашна.

Сънувам как заставам на прага

и ти ме срещаш с усмивка блага.

И си спомням, че ръцете ти по селски груби,

са на човека, който най-истински ме люби.

Виждам и блясъка на сълза гореща,

напираща в очите ти при първата ни среща.

Виждам лицето ти, набраздено с бръчки,

как приведена, внасяш за огнището съчки.

Чувам как огънят тихо пука,

как дъждът по прозорците чука.

Как тихо шуми брезата в двора,

как в очите ти личи тъжна умора.

Чувам овцете как напевно блеят,

виждам въглените с ореол да тлеят.

Кучето все така жално скимти насън,

луната разлива мека светлина навън.

Звездите мигат с трепет срамежлив,

вятърът шепне в листата като жив.

Но събудя ли се, душа ми на земята слезне,

и всичко мило, родно безвъзвратно чезне.

И разбирам, че не ни разделят океани,

а несподелените с никого душевни рани.

И знам, че Америка е толкова далече,

защото никога не ще съм същият вече.

И всеки път, когато часовникът ме събужда,

ще ставам с душа на самия себе си чужда...

...Прости ми, бабо, беше ми драго,

но това е тъжната истина за Чикаго!