Писмо за Кики и Майки

Кики и Майки,

две малки души, които дойдоха като светулки в моя свят — тихи, топли, живи.

Не бях готова да ви пусна, нито да повярвам,

че вратата между нашите светове може да се затвори толкова внезапно.

Не бях до вас, когато това се случи.

И сега на сърцето много му тежи.

Гледам снимки, ровя се из стари спомени.

Понякога ви виждам в съня.

Понякога още чувам стъпките ви, как се гоните из коридора на спомените ми.

Чувам мяукането, което прилича на смях.

И се хващам, че поглеждам към мястото, където стоеше купичката ви —

като че ли ще се върнете всеки миг.

Знам, че вече тичате по друга трева, под друго небе,

но вярвам, че душите ви усещат мислите ми, когато ви викам по име.

Знам, че ме чувате, когато гледам към звездите и казвам:

„Липсвате ми.“

И в онези нощи, когато ми е най-тъжно,

усещам леко присъствие — като топлина край сърцето,

като меко докосване на опашка, която едва се вижда.

Може би вие сте това.

Може би просто любовта не си тръгва, а се превръща в нещо,

което не се вижда, но винаги се усеща.

Кики и Майки,

благодаря ви, че избрахте мен.

И ако някой ден отново чуя малки лапички пред вратата —

ще знам, че сте се върнали.