Наранена си ходя. Обучих се да не кървя –
да гледам сърнешки, да съм (хлъзгаво) кротка,
за докосвам косата си лекичко, да не се гневя,
да пристъпвам на лапички, с финес (тигрокотка)...
Култивирам търпение (какъв ти инат!),
може с пръст да ме сочат, че съм първична.
Двойници... нямам. Соло съм. Уникат.
Меродавната в мене оспорва да е прозаична.
Знам – нищо не зная и знам колко мога
(сбира се в шепичката на моето внуче!)...
Отказвам хипотетично да се тревожа.
Плащам си с “време”. И на “време” се уча...