Страхува се денят от самотата
и нощем плаче тихо на луната.
Очите му звездички са и мисъл,
а обликът му търси се невидим.
Прегърнала ги, трепвайки, тъмата
строи от любовта си необятност.
Все по-отдалечен, в съня на лодка
по ръбчето на облак се разголва
любимият ѝ с дъх на светла есен
и пламък-рамене, за миг разсеян.
Гърбът му в планините се надига,
а златен сън - очите му въздишат. ...