По ръбчето на облаците
По ръбчето на облаците
Страхува се денят от самотата
и нощем плаче тихо на луната.
Очите му звездички са и мисъл,
а обликът му търси се невидим.
Прегърнала ги, трепвайки, тъмата
строи от любовта си необятност.
Все по-отдалечен, в съня на лодка
по ръбчето на облак се разголва
любимият ѝ с дъх на светла есен
и пламък-рамене, за миг разсеян.
Гърбът му в планините се надига,
а златен сън - очите му въздишат.
Поляга като двойник на света му,
заплита в нишки светлото си тъмно
объркана от мократа му мъка -
тя знае, че е само сън на стъпка.
Очистени от всичкия им смисъл
едничък разказвач ги е описвал
и той е любовта от вишнев въздух,
дори от сняг успяла да разцъфне.
© Йоана All rights reserved.
