Победена самота
Грозен, счупен прозорец за мен е светът,
в тази режеща дупка се губя.
Търся нашия дом, но дори да летя,
закарфичва ме страх пеперуден.
Вехне стръкче усмивка. Изсъхва почти
и издъхва сред мъртвото нищо.
Пламват съчките, споменът димен лютѝ
там, където създадох огнище.
Все се лъжех, че чистите мои сълзи
ще удавят всеядния пламък.
Знам – съдбата е сводник, злорадо пълзи,
подкопава на вярата замъка.
Но мечтата отново – по-силна от взрив –
обещава, че тук ще те видя.
И ще плаче от радост домът ни щастлив,
нас събрал под едни керемиди.
След безкрайните неми и мъртви лета
ще ликува прагът му замлъкнал.
Победена от нас, госпожа Самота
през прозореца ще се измъкне.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
